Ако някой ,само преди няколко години,ми беше казал,че мога да правя компромиси с принципите си,сигур щях да умра от смях.
Явно остарявам,само не знам, добре, или лошо?
Избрах да се върна във форума (Дано не прозвучи театрално като в някоя евтина драма) защото мисля,че все още имам дълг,защото има хора ,които искат този форум да продължи да го има и аз ще се опитам да им помогна,да върна смеха в него,такъв какъвто беше непринуден,със закачки и бъзикни ,съвсем до неотдавна,да се опитам да върна хората които правеха това,да се опитам да подсладя сутрешното кафе на моят приятел и пенсионер Панамата,да поспоря пак с Роската за едни стрелки,а Върбан наш.да излее половината енциклопедия Британика в моята страница* С Митрето и Капканчук да се бъзикаме,а и Сашо благосклонно да продължава да гледа на моите лудории... Шератуди - Каракудис,най-накрая да признае черното дупе ли е по,или си е бялото по-арно,разумните мнения на Перкуст и изненадващите прозрения на Лаврентий. Толкова скъпи неща и хора,заради едно его, мислам дека да тратим.Целият живот на човека е низ от опити,винаги слагаме нещо на кантар,само дето забравяме,че кантарите са различни и винаги ,искаме ,или не теглим нещата с този ,който е вътре в нас.
Написах нещо преди два дни,в съвсем суров вид и нередактирано, посвещавам го на форума,доста лично е,но се надявам да се абстрахирате от това и червената нишка да ви води....
Полетът на Гларуса, или "Калиопа"
Гларусът е особена птица,много дива и не подлежи на опитомяване. Някои хора я бъркат с чайката,но това е голяма грешка,чайката е по-малка,фина,бяла с черно по крилата,а гларуса е бая голяма патка и има в сиви нюанси оцветявания по крилата и опашката. Хищен е и прави бели,има свойството да рови из боклуците и всичко да се разпилява и то да става видимо,голяма част от населението на крайбрежните градове,не ги обичат,защото са нагло-безпардонни и следват собственият си инстинкт и не искат да се впишат в ареала на благоразумието.Въобще ,това са едни недолюбвани птици,живеещи по собственият си закон,красиви по своему и тъй нужни,макар и мразени. Какво е един морски град ,без гларуси? Чайката е друго нещо,тя е фина и елегантна,но тя се среща рядко по нашите земи. Виждал съм я,а и съм я чел, казваше се Джонатан Ливингстън"Чайката" едно от най-силните неща които съм чел някога,апотеос на стремежа за идентичност,свобода и усъваршенстване,велика абстракция на чувството за собственото его и извисяването му под силата н волята.
За гларуси,книги не съм чел. Имаше в детството ми и през юношеството ми стари градски песни с такава риторика,все, гларуса свободно се рее,и моряка се "ветрее",пък гаджето го(уж) чака на брега.
Истината е ,че израстнах,ако не с гларуси,то или те бяха покрай мен,или аз покрай тях.В дома в който живея и до днес,има голяма тераса 11м. дълга и 2.40 широка,направо полоса за такива гларусовидни изтребители. Стотици поколения,се "нанасяха"по околните покриви и пикираха по моята тераса,колчем видеха нещо да "изтърва" през прозореца,имаше и трагичен момент,току що ми бяха донесли "внучето" малко едномесечно сиамско пале,от котилото пръкнало се ,благодарение на непрежалимият за мен Едуард Великолепни,мъжки сиамец с характер и достойнството на английски лорд,който един ветеринар по-късно погуби (пък аз него ) та котето,което прояви явни признаци,че иска да ми се изпикае,ако не на главата ,поне в краката,а в момента бях зает,го пуснах на терасата през прозореца да се изпикае,докато му спретна тоалетна и бройте до 10 и когато погледнах през прозореца,внучето го нямаше.....беше много сладко,чисто бяло,те така се раждат сиамчетата ,после стават с кафява украска,мислех да го подаря на една от щерките,но не му било писано на хайванчето.Направо издивях в тоя момент,грабнах снайпера,испанската "Комета" с проектил 6.3 и първият паток който ми попадна на мушката на оптиката на съседните покриви,му го нанизах право в окото.Мислех,че ще ми мине,ама тя болка с болка не се лекува,както си мислят някои,като се изви едно грачещо ято от няколкостотин гларуса,та така цял ден не спряха да го оплакват. Стана ми още по-чоглаво,гларусите са много социални патки,държат се една за друга,като менгяни в околностите на Париж. Живеят по двойки и не се сменят ,докато единият не умре. Изключително много грижи полагат за малките гларусчета,наблюдавал съм от прозореца на моята бърлога невероятни неща и съм съжалявал ,че нямам камера. Не знам дали са злопаметни,но след тази случка,ми се случи преживяване,което продължи повече от 5г.и беше нещо като помирение между мен и гларусовата общност в махалата. Кръстих я Калиопа.
Не знам защо. Гнездеше на отсрещният покрив на 20-тина м.от моята тераса,на същото ниво.Беше красавица,но понеже вече бях,на "ти" с разпознаването им,прецених,че е на една средна гларусова възраст. Беше доста едра и вече не с така гладко оперение и тънка шия ,като при по-младите "девойки" беше раждала ,че раждала,по два пъти в годината май.Наблюдавах я няколко дена,после още няколко,кибичеше върху единият от комините като на някоя вишка,а долу по керемидите,4-5 сивички патета се пързаляха неустойчиво на още неукрепналите си краченца и мърдайки с още недоразвитите за полет крилца. Наблюдавах я как благосклонно ги надзирава и сегиз-тогиз ,прехвръква до някое пате ,което аха-аха да се прекатури през улуците,нито веднъж не допусна това. Бащата ,видимо по-млад,по цял ден се губеше по морето и по кофите да докопа нещо за ядене и по няколко пъти на ден,примъкваше някакви "лакомства" за домочадието. Кацваше до Калиопа и изсипваше нещо в устата и и пак отлиташе,а тя бавно поклащайки се точно кат патица,се спускаше до мъниците на керемидите и повръщаше,каквото беше получила от мъжът си,и наблюдаваше стриктно всички малчугани да хапнат по равно,ако някое по лакомо се буташе,тя го изтласкваше с клюна си.Така започна моето наблюдение към живота на тия удивителни и горди птици.Бяха наистина лакоми,но имаха и едно своеобразно достойнство,което аз никога така, или иначе не разбрах напълно. Може би достойнството е присъщо за тези които са родени да летят....не знам...рядко съм виждал пълзящи твари с горд поглед.
Не знам как ми хрумна налудничевата идея,да направя това което не е правено,да направя приятел един гларус и разбира се имах предвид Калиопа. Нещата започнаха както ги дават по "Енимал планет", взех да размахвам парче рибка или късче хляб,за да и привлека вниманието,а то явно се привлече тутакси,кацаше на парапета,но встрани от прозореца ми,по диагонал и чакаше. Хвърлях и лакомството и я наблюдавах. В началото ,като всеки дивак беше недоверчива и подозрителна,с течение на дните,диагоналът все повече се скъсяваше,докато един ден,застана точно с/у мен,т.е. 2.5м. колкото е разстоянието от прозореца ми ,до парапета. Издаваше много интересни звуци когато се моли за папо,по нататък и аз ги научих и ги имитирах,а тя ме поглеждаше подозрително,хем не съм патка,пък и бърборех по нейному,хем тя ме моли за ядене,пък аз правя същото,приемаше доста объркан вид,което много ме развеселяваше
беше нещо като повтарящо се 4 пъти подред,много бързо: Па-па-па-па,другият звук който издаваше и беше наистина ЗВУК ,беше след като и дам мръвката,да го издаде,един гърлен, тръбен триумфиращ вик,продължаващ около минута,при който източваше на горе щия и ревеше кат горилата от Кинг Конг,само дето не се блъскаше по гърдите с юмруци.Постепенно с дните,седмиците и месеците,доверието и към мен нарастна и взе да яде от ръката ми,наистина много внимателно преценявше "евентуалната" опасност,пресягах се през прозореца и държах "лакомство" ,а тя бавно ,бавно поклащайки се и гледайки ме винаги с едно око,наклонила на една страна глава,се приближаваше и в един момент,за части от секундата,стрелваше глава и "клъвваше плячката" Нито веднъж не ме нарани,клюновете им иначе са остри като игла накрая,забелязах нещо, при това движение,като на забавен каданс,стрелваше се към хапката и в една хилядна от секундата се спираше,точно колкото трябва и я грабваше без да ме докосне. Доста по-скоро ,забелязах нещо което прави Бриджит Нилсен и е доста подобно,когато иска да излезе на терасата и скача от пода към перваза на прозореца,прави скок и в един момент,като ,че ли замръзва времето за хилядна от секундата и тя се приземява точно в/у прага на прозореца,такава координация ,дадена от природата е дар божи,никога не залитна,никога не сбърка,с колко неща сме ощетени,ние "господарите на природата"Та постепенно Калиопа взе да каца сутрин на перваза на прозореца,който е досами леглото ми и да чака да я нахраня.Беше търпелива и знаеше ,че нейното не се губи.С часове клечеше докато се разсъня и и приготвя нещо за папане. Тука трябва да спомена,че почна да води и порасналите си дечурлига и там имаше интересен момент,накацваха цялата челяд по парапета,хвърлях един надробен комат хляб и първо тя се спускаше,лапваше едно парче,а после се качваше пак на парапета и почваше да побутва с клюна си младоците,сякаш им казваше:"нали видяхте,нама нищо страшно.слизате на терасата и гълтате" ,така и правеха,но винаги накрая,когато оставаше едно-две парченца,скачаше отгоре им,разгонваше ги и ги изяждаше,инстинкта и говореше,че и на нея и трябват още сили. Така с Калиопа станахме "приятели" и годините си вървяха,водеше ми всяко ново котило,да ме запознае с него и да получи благословията ми. Дойде и момент,в който дори влетя в стаята да си получи дажбата и двамата се стреснахме много,не знам кой повече,ама и се скарах,а тя ме погледна бая виновно,с оранжевото си око. Така се случи,че в края на 1999г. в театъра където работех по това време,се завихри един проект м/у Варненският театър и този от Новосибирск,тогавашен носител на няколко поредни години на тамошният "Аскер" в Руската федерация.Проектът беше свързан с Милениума и беше изключително иновативен и модерен,а иначе беше по "Оси" или "птиците" на Аристофан,той така се и наричаше проектът "Аристфан 2000" Режисурата беше на един театрален корифей по него време,руснак със неруско име ,което немога да си спомня в момента и който от години правеше блестяща кариера на Бродуей,как го бяха кандардисали не зная,но и сценографа,с който станахме после "братя по оружие" беше гениален,неговото име помня - Саша Боровский. Тука някаде,в темата ми, писах,как тримата,в моята бърлога я докарахме с водка Пиер Смирноф, червен и черен хайвер,(естествено те си го носеха) до песни и сладки сънища на масата. А поводът беше,шикозната премиера на пиесата,в която около 6-7 девочки,голички,както майка им ги е родила,само с по един прозрачен воал отгоре си и няколко пича от Варненската трупа за фон.направиха страхотно шоу и тогава варненската общественост,разбра,че сме мноооого далече от истинският театър,не само заради голотиите,просто всичко беше на абсолютно професионално ниво. Моята скромна роля,беше ,че заедно със Саша,направихме декорите и всичко необходимо за спектакъла. Каква е връзката с Калиопа? Сега ще ви кажа.В първата минута на започване на действието на пиесата,зад една огромна стена,един от актьорите,трябва да хвърли една кукла-птица,която да падне в/у подиума и да се размаже,да се разплеска един вид и колкото тя имаше естествен вид и естествено "разплескване"щеше разбира се да е по-добре.Щяха да дават да я правят куклата на майсторите от кукленият театър,но се навих да я направя аз,имах нещо наум. А то беше,че ще пресъздам Калиопа и ще я увековеча,макар и умъртвя. За начало я примамих,като я накарах да кацне на перваза на прозореца,а аз във вътрешността на стаята,сложих един голям комат пред масата,взех скицник и започнах да я скицирам,с подробности,очи,клюн,пера ,крака и т.н. позираше ма..ка и чавка,щот комата беше бая едър и си я хипнотизирваше одма.Накрая се получи(търсих ги скиците,мисля,че някъде ги пазя,ма при мен в момента е такъв хаос,че сигур ще ги намеря когато не очаквам) Калиопа си получи заслуженто ,а аз се захванах с реализацията,триизмерното изображение ,трябваше да стане двуизмерно и от там пак триизмерно.Направих разтворка на тялото,малко бяло памучено трико,което разкроих така,че да се получи после обем после,изработих клюна и очите от специална бяла глина,като ги разрисувах точно както си е при Калиопа с оранжево -червеникавият си хищнечески вид,краката и долу лопатките,направих от оплетени дебели канапи,да стана възлести и меки,за да заемат положение при "сплескването" точно както би се получило наяве. Дадох на майка разкроеният плат да го съшие,прикрепих всички детайли,но стана лека,така ,че решението беше,торбичка пълна с пясък,зашита в тялото,тя трябваше да бъде метната поне на 5м. височина и да падне и да се разплеска на подиума,без да се разпарчатоса.Разрисувах с текстилни бои сивото и черно на места за изразителност и реших ,че се получи. Беше следобед и репетициите вървяха в "английският двор" на историческият музей на Варна,занесох "Калиопа" ,като я носех в ръце,на влизане,се сблъсках с тогавашният ми директор ,актьорът Стоян Алексиев,който като ме видя с "онова" в ръцете,само ми изръмжа:"Сега и мъртви патки взехте да носите,съвсем се побъркахте" което силно ме окуражи. Дадох я на асистентката,а тя на режисьора,който с един мегафон командваше парада,погледна я,изправи се и отдалеко ми вдигна палец,после я даде на един от актьорите,който отиде зад стената и я хвърли както е по сценарий,изпльоска се Калиопа ,биля и се разчекна,а режито стана и изракопляска. Посветих тази кукла ,на прототипа и ,на моята приятелка Калиопа която след около една година,един ден ,не дойде повече да си поиска папото,чаках я ден ,два,на третият ден,дойде мъжкият с децата,хапнаха и отлетяха. Така беше още няколко пъти и после повече не дойдаха.....
След онзи нещастен изстрел,никога повече не стрелях,постепенно продадох арсеналът и изоставих хобито. И тогава,а и сега ми се завърта в главата един стих,едно мото,на един от разказите на гениалните майстори на фантастиката - братята Аркадий и Борис Стругацки.Не помня точно на кой разсказ беше мотото,дали "бръмбар в мравунякът" или "Пикник край пътят" ,дори не помня и кое от многочислените издания беше,но го помня и ще го помня винаги,а то гласеше:
" Стояха до оградата зверчета,
в тях стреляха и те умираха "
куплет от детска песничка.
Епилог: пръстът винаги е на спусъка,едно натискане и смърт. Не среляйте по дивите животни,да ,диви са и неприспособими,но са истински,такива каквито бог ги е създал,а никой ,не е повече от него.
(надявах се да размислиш) Разказа много ми хареса,догаждаш ги icon_clap
?Дето вика Върбан -Педията ми помогна)Обаче мисля,че отива на начина по който присъстваш в този форум.Затова ти предлагам под линията на мястота за подпис да сложиш ето това
му викам, "Мчи аз пия по 2-3 мастики годишно с таратор,а "Облак" не съм близвал има-няма поне 30 години",ако ме надуши моето бившо гадже от 8 клас,дет сега ми е джипи,ще ми прегризе гърлото" пък убавеца мазно - мазно: "Пък ти ,няма да се издаваш" Въздъхвам аз като героят от "Особености на руският риболов" като него изричам прекръствайки се "Сбогом здраве" ,търся и намирам из долапите един тънък нож за риба и започвам да изгребвам зелената киша от едната бутилка,а в това време дзвера,вече е накапал по 100гр. кристална маса,а аз добавям от зелената отрова,получи се нещо като мелба,само чадърче липсваше да и бодна от горе и две бишкоти. Ма авера и той сладкодумен и кат тръгнаха едни спомени от рода на :"А помниш ли Ванчето с големите балкони" - "Бе помня я аз,ам с това количество дет си ми налял,одма ще я забравя" 
му отвръщам примирено,та така си минаха 2-3ч. в сладки спомени и лакардии и помня после ,че май ядох и тъй си и заспах на работното място. "Облака" се превърна в яка мъгла,хич ме няма да пия сладки шербети. Явно през ноща е имало някакво приплъзване,защото като се излюпих сутринта рано-рано към 13ч.бях в леглото и хич не ми се ставаше,ама си наложих да изпълзя някакси. Първото нещо което ми се наби в очи,е,че сред войничетата (така им викам на бутилки когато са наредени в строй) беше настанала бая сеч.Половината количество беше емигрирало на други места и съдейки по тежеста на туй дет е над раменете ми,близка до гюлетата на цар-пушка,немедлено достигнах до извода,че част от духа затворен в тези бутилки е преминал и обладал тялото ми и тръгнах да го гоня с 1-2 ледени таратора.Разгеле просветна ми малко. По едно време към 15-16ч. взех да се ослушвам като глух петел в тръстика, какво става тука бе,по това време закусвам,обикновено баница от фризера в микрото и домашно овче мляко,ма нямам никакъв глаааад.Сещам се аз,че предният ден,бях извъртял един гювеч,ама нали дойде оня вагабонтин,та забравих за него,а гювечът си стана убиец,понеже го и забравих малко повече във фурната,стана точно както,в детството го носехме да го печем в кварталната фурна,леко загорял и вкусен,че чак му направих и снимки да дразня онуй лакомото гърче и да го накарам най-накрая да вземе да си готви,като булката му и внучето го изоставят сам самин. 
А неговата мама,т.е. майка му дочула някакъв шум навън,излязла на чердака и извикала: "Стоенеее,сине,ти ли си?" А нашият сапьор извивайки се като хипнотизирана кобра у индийски факир се заизправял зад някакви чемшири и с изцъклен поглед изврякъл "Аз ли съм?" 
Прибрала го мамичката му т.е. майка му и му сипала да яде паница боб,изял я той и посочил с пръст за още,изял и нея и пак посочил с пръст, на четвъртият път,майка му му рекла:" Ми Стоене,сине,ти са наеди" а той хайванина,пак оцъклено "Наедох ли се мале?" 